Kъщата на изгряващото слънце.

Kъщата на изгряващото слънце.

Kъщата на изгряващото слънце За разлика от едноименната песен, къщата на този разказ не е в Ню Орлиънс. Тя дори не е конкретна. В нея могат да се разпознаят много такива. Въпреки това, в главата ми, образът за нея е съвсем ясен - прихлупена, с неизмазани (или отдавна измазани) стени, на чиито тухли се оглеждат трудните и бедни години. Покрив, наполовина сломен под тежестта на времето, отдавна загубил величествения си блясък, опасан с изпочупени и мрачни керемиди. Два прозореца, надупчени, зад които пердетата, някога бели, съзерцават заобикалящия ги свят. Един двор, забравил щастието на пълнотата, стои пуст и празен. В дъното – прихлупена постройка, може би нявга за кокошките, а пък може би за прасета. Няколко пъна на навярно стари, извисявали се високо дървета - дали дъб, дали орех? Само изпопадалите камъни на оградата знаят. Но уви, те пазят тази и много други тайни. Колко ли истории са видели тези камъни? Колко любов и мъка, детска радост, може би и плач. Под сянката на този орех навярно някога е сядал да си почине тогава младият собственик - сега прегърбен старец. Оставен на произвола на съдбата, самотен като падналите камъни на своята ограда. Всяка сутрин похлупеният покрив поздравява слънцето, което е тъй близко, тук - от хълма. Наоколо няма други къщи, така че керемидите и небесното тяло общуват насаме. А нощем на гости идват Вечерницата и Луната. Тези грациозни дами. И безброй звезди. Дали някога, някой е лягал на поляната до пъновете и се е вглеждал в тия хиляди светлини на нощното небе? Какво ли си е мислил, за какво ли си е мечтал. Там, до похлупения покрив. Навярно е кипял живот през деня, шумотевица и тежка работа, но нощем... Ех, нощем, когато светът заспи, единствените събеседници са старите камъни, пъновете и хилядите звезди. Но какви събеседници само! И така ден след ден, нощ след нощ, неизменно на гости на пъновете, падналите камъни и малкото останал покрив идват на гости слънцето, сетне Луната и звездите. Гледат се, мълчат си. Пазят своите тайни от нас. Тук няма да ни попречи детски смях, или плач, викове на полудели от работа хора или шеги на изморени от дългия преход пътници. Не, тук ще чуем само песента с безшумни тонове на нашите приятели. Дълго ще ни гледат тия керемиди, а кой знае какво си мислят?! Пъновете ще ни предложат да седнем. Камъните на падналата ограда ще ни приветстват и изпратят. Те отдавна не са виждали посетители. А старецът? За него не берете грижа. Той няма да е дълго тук. В къщата на изгряващото слънце...