Пешеходни пътеки и демокрация

Аз вярвам в политиката и политиката вярва в мен.

                                                                  

Понеже бяха избори, а сега не са и всичко си е нормално, та мисля, че времето е подходящо. Подходящо е, защото в България правим политика само преди избори, история - само на върха на „1300-та години България“, чистим София само по празници и преди да си изберем кмет. Сещаме се за морал само когато ни изгонят от БиТиВи-то. Аплодисмент.

И тъй като, понеже, де факто, разбирате ли, наскоро бяха избори, сега всички разбират от политика, всички само за това говорят. И за цялата тая политическа демагогия има няколко гледни точки. Аз, разбира се, ще се постарая да ви ги представя, без да натрапвам моята. Поклон.

Действие първо.                                         Медии

Мда. Закъде без тях. През последните месеци се изписа, изговори, каквото можеше да се изговори. Разбира се, „независимите“ представиха събитията в България в целия спектър на политическия живот. От „нищо не се случва!“ до „НЕВЕРОЯТНО!1!!! ГОТВИ СЕ БУНТ В СТРАНАТА1!!1!!! ШОК!!!“ , както и всичко между двете. Е, оказа се, че хич нищо толкова съществено не се случи. Да, имаме си нова партия. Воля.

И понеже тия са нови, ама баш са си старите, нормалният човек би се попитал: „ Добре, няаме ли си друга работа, (бате), че ше праиме избори, (бате)? “ Ми, нямаме си. Провал.

И се хабяха думи, правеха се скъпи репортажи, дискутираха се хиляди сценарии, а ето - не изиграхме нито един от тях. Фалшиви, стократно преувеличени новини, телевизии и вестници, които пишат за рейтинг, вместо за истина. Голям прас, че изборите не донесоха нищо ново. Нали (еди-коя-си) телевизия направи луди пари с новини за революция. Ние пък й вярвахме. Наивно.

Действие второ.                                   Социум

Мда. Закъде без него. Всъщност, тук стигаме до яйцето и кокошката. Само дето не знам социума ли е яйцето или са медиите. Да, едните правят бошлаф новини, но пък и другите им вярват. Обаче кой е първи?! Факт е, че тук имаше промени. Настана невиждано от доста време оживление. Не говорим за избори, говорим за последните месеци. Българският човек усети, че нещо различно става и бе готов да бъде в центъра на оная огромна вълна, която щеше да измете старото и да донесе новото. Обаче такава вълна не дойде. Никой не я яхна, никой не поведе. Жалко.

Да, имаше определени певци-шоуМени-вицаджии-намиратели-на-талант, които Ха- да грабнат вълната... и грабнаха махането от ефир. Почти.

Дали липсата на политическа фигура, която да обедини, да донесе свежест, попречи на промяната? Или беше нещо друго, нещо много по-старо и древно от избори #2017? История.

Действие трето                                   Мнение (я)

Мда. По-добре без него. Абсолютно безмислен процес е формирането на мнение. Да не говорим, че мисленето като цяло хаби енергия, а всички знаем колко ценна е тя. Особено, че мисленето кара главата да боли, боленето иска хапчета, хапчетата се продават в аптеки, аптеките са на Марешки, ерго-мисленето дава пари на Марешки. Но не гласува за него. Играч.

И в крайна сметка, как се стигна до тук? Защо пак не се получи? Ами, отговорът е доста прост. На Балканите не виреят две неща - пешеходните пътеки и демокрацията. Две неща абсолютно табу- уж ги има, ама на практика абсолютно никой не им обръща внимание. Демокрацията, така както и пешеходната пътека, ха-някой да се сети за какво се използва и в следващия момент профучава пред погледите на смълчаните пешеходци, сякаш с мръсна газ (от бензиностанциите на Марешки) през белите линии, красиво изрисувани на напукания асфалт. Улици.

И за да не си кажете, че аз съм черноглед младеж, който мрази нашето красиво „сега“:

 Този мироглед далеч не е от днес. Това датира още от преди „ШестотинОсемдесеИЕдно“. А именно, старият Кубрат събира синовете си и ги кара да чупят пръчки. След което мъдро им казва „момчета, каквото и да става, не се отделяйте.“ Те, милите, гледат тъжно в пода и кимат с глава.

Малко след това така здраво се разделят, че и във Франция проговарят на български.  Колкото се може по-далеч. България.

И за финал ще кажем - не са тия избори, не бяха и предните. Не от днес не знаем за какво ни е тая пешеходна пътека демокрацията. Но важно е друго - народ, на когото нито Византия, нито Великата китайска стена, нито дори 500 години робство не се опряха, ще оцелее и след спиране на Шоуто на Слави. Ще го има и въпреки демокрацията, напук на всички правила, които изобщо могат да съществуват. Нрав.

А някъде там уплашено, оглеждайки се, да не би някой да го види, чичо Гошо спря и пропусна пешеходците да минат...

Надежда!

Свободата, демокрацията и дядо Петко между тях

10 ноември 2017г. 

 Дата, на която ще се навършат 28 години от падането на тоталитаризма, от „пълната победа на демокрацията“ у нас. На тази дата, ден след падането на Берлинската стена, в далечната 89‘г. Започва периодът, известен в Българската история като „Преходът“. 28 години по-късно този период все още не е приключил. Двадесет  и осма година демокрация. Но както винаги, всичко в България е перверзно различно...

Десет години след влизането на страната в Европейския съюз, дядо ми Петко продължава да вари ракия и да има външен кенеф. Живее в забравено от Бога и Меркел село, двайстина къщи, кръчма и поп без църква.

Дядо Петко не познава процесите на интеграция, смята, че Шенген е в Китай. Той е представител на старото, отминаващото поколение. Неговите години догарят, за него бъдещето, миналото, настоящето е на село, в това село. Но дядо Петко има и двама сина. Европейци. Учили, учени в София, в големия, модерния, европейския град. Тук няма реликви като дядо Петко. Големи трамваи, тролеи и всякакви други моторни животни кръстосват големия град. Тук никой не се познава, попове много, както и църкви.

Всеки ден, всеки от нас среща представителите на новото, среща синовете и дъщерите на хората, като дядо Петко. Те не приличат на стареца, не, те носят белега на новото. Водят ги европейци, по документи, карти, закони. Но си остават синовете и дъщерите на селския човек дядо Петко.

От другата страна са Големите хора, хората на реформите, хората на властта. Те също имат родители, като дядо Петко. Те също са израснали там някъде на село или може би на малката уличка в някой малък град.  Те обаче са от другата страна на телевизора и прожекторите светят тях.

28 години. На толкова става „Свободата“. Тя не е дете на хората като дядо Петко. Тя е дете на новите, на модерните, на тези които днес са бащи и майки на нацията. Те донесоха Европа в малката България.

И българинът тръгна да се учи, променя, започна да пораства, но порасна по самочувствие, купи си нова стара кола, тръгна по Гърция горд, но без паспорт. И почти така бързо както свикна да не се нарича славянин, така бързо свикна с „Европата“. 

Дълги години след победата, след гръмките обещания за свобода, българинът е вече свободен. Той носи Европа,но я носи в портфейла си, носи я по документи. А някъде там, дълбоко заровен в дребната му душица, продължава да живее дядо Петко...