Призрачната кула на някогашните ценности
Днес приключи
една епоха. Как иронично и емблематично краят на една епоха винаги е свързан с пожар?..
От величествените сгради на древния Рим, до опожарената и разпокъсана от почти
30 години непрестанни войни Европа, така и днес. В отломките на Нотр Дам някои виждат
смъртта на прелестната архитектура, други камъни и история, трети си спомнят за
Виктор Юго. Аз виждам една епоха. И нейния неминуем край.
Разкъсвана от
социални и политически конфликти, Европа беше на прага на пожара. Като
Александрийска библиотека - готова да изгори. Трябваше й само искрата. И тя
дойде, опустошително грозна, като самата смърт, но и трагична. В спор между
лявото и дясното, между национализма и либерализма, пострада тя - красивата
кула на красивата църква, символизираща историята и величието на Европа.
Не е странно
това, което се случи. Сякаш самата тя в знак на протест искаше да изгори. Сякаш
в душата и се бе събрала толкова мъка, колкото само величествена сграда като
нея може да побере. Мъка по любимата и Европа. Мъка по славни години и славна
история. Днес тя систематично, ден след ден, все повече губи своя облик, губи
своята идентичност. Докато не загуби един от най-светлите си храмове. От години
християнството и христианските ценности са отричани, сравнявани са с хитлеризма
и фашизма, оплювани са. Но в тези две идеологии няма нищо христианско, няма
нищо Библейско.
Европа, такава,
каквато я познаваме, не съществува. Днес, като за финал, за да се помни датата
от историята, изгоря един от най-светлите и символи. „Изгоря“ и Европа. Не от
външна намеса, от бомби, гранати и олово, каквито дори светлата Нотр Дам е
виждала не веднъж. Не изгоря и от свирепи диктатори, които с насмешка, като
Нерон, палят собствените си градове. Тя изгоря заради забравата, заради
гнусното оплюване на родните, европейските ценности и заместването им с
фалшиви, псевдо-социални джендър идеологии. Плачи Европа, но не заради своя
храм. Плачи заради слабите си водачи, заради собствените ти чада, които се
отрекоха от теб. Плачи заради славното си минало и неславното си, несигурно
бъдеще. Плачи заради смъртта на Кулата, заради кончината на ценностите си.
Плачи заради смъртта на христианското семейство и построеното общество.
Разбира се,
модерните конструктори за 10 години, може би дори и за по-малко, ще изградят
новия храм. Ще възстановяват, ще рисуват и ще редят камък върху камък. Ще
гледат стари снимки, може-би чертежи. И сигурно ще скрепят кула, която даже на
снимка ще изглежда досущ като кулата, остояла на свирепия напор на осем века.
Съвсем като тях, новите, модерни политически строители, ще „построят“,
скалъпена от нуждите на времето, и една Нова Европа. Тя на вид ще изглежда
досущ като старата. Но вътре, както в кулата на прелестната катедрала, ще личи
фалшификацията. Ще личи, че новото просто прилича на старото, но душата му е
коренно различна.
Днес приключи
една епоха. С нея, под пепелта на старата катедрала, се виждат нишките пепел на
цяла цивилизация.
Поклон пред
светлата й памет!

