Дяконът в Новото време

 

 В памет на най-големия българофил, родолюбец, Българин! С признателност и почит към Неговото дело!

Апостолът отвори очи.

"Не може да бъде" - помисли си той, после бавно се изправи в леглото и се опита да стане. Не успя. Докато събере сили за втори опит, се озърна. Бе в стая, не много голяма, но изключително чудата. Срещу него имаше миндер, върху който бе поставена някаква черна кутия, в чийто край имаше сребърен надпис с латински букви - "SONY". На стената бяха окачени странни картини без рамки, на които имаше изобразени хора, облечени във всякакви нетипични дрехи. На една от чудатите картини Дяконът успя да прочете "ЩУРЦИТЕ". Другите бяха пак на чужд език и той се отказа да ги чете – не му говореха нищо.
След голямо усилие успя да се изправи и тръгна да разглежда мястото.
Това, което му направи впечатление бе, че във всяка от стаите имаше по една такава черна кутия. Но не бе само тя странна за него. В друга една стая имаше голяма, този път бяла кутия, най-вероятно от метал. Още повече се удиви той, когато реши да я отвори и отвътре лъхна хлад.
След около половин час Левски реши да излезе и да види какво има навън. С мъка успя да отключи кафявата врата и се озова на стълбище. Отсреща имаше още една врата, като неговата, а по средата друга една, особена такава, цялата надраскана с всякакви надписи, до нея - копче. Дочу иззад вратата силно бучене. Макар и любопитен, той реши да я остави за после и заслиза по стълбите. Не след дълго се озова на улицата, а зад него се извисяваше огромната сива фасада. Големите му сини очи разглеждаха с интерес всичко наоколо. Сградите до една бяха много високи, а по калдъръма вместо коне и каруци, се движеха много странни файтони, без кочияш и кон. И бяха стотици. По тротоарите имаше още повече хора, които бързаха нанякъде. Той тръгна нагоре по улицата.
Макар и да недоумяваше какво се случва и защо е жив, Левски успя да запази самообладание и реши да разбере къде е.
Опита се да спре един човек, но онзи  без да забавя крачка махна с ръка и продължи из пътя си. Апостолът опита с втори, после с трети, четвърти, но винаги отговорът бе един и същ. Накрая видя едно дюкянче, пред което бяха изкарани много и различни видове цветя.
-Здравейте, - приближи се той до продавачката, сетне продължи - Искам да ви попитам, кое е това място? Или поне как се казва? – продължи внимателно, виждайки недоумението на жената отсреща. Реши, че тя не го разбира и извика в съзнанието си същия въпрос само, че на френски. Преди обаче да успее да си отвори устата, жената изведнъж избухна.
- Абе я веднага да се махаш от тука, луд! Ти да не си мислиш, че не знам вие какви сте, а?! Дошъл си тука кодош да си правиш със старата жена. Я веднага да те няма, че ще извикам полиция.
Жената говореше  странен език. "Но все пак не ми се струва като руски" - помисли си. Звучеше много близко до българския и Апостолът реши, че най-вероятно е просто диалект.
Той продължи да крачи по тротоара, опитвайки се да спре някого, за да го попита. В края на улицата имаше градинка. Из нея бяха насядали много хора, повечето млади. Приближи се до една от пейките, на която бяха седнали момче и момиче. Той учтиво ги поздрави, сетне повтори въпроса от цветарницата.
-Не знаеш ли бе човек? Да не си спал последните 13 века? - засмя се момчето, след което погледна искрените очи на Апостола. Отнякъде му беше дяволски познат този човек, но младежът не можеше да си спомни откъде.
- Да не си от новия ВИП-брадър, брат, познат си ми?
- От кое? - объркано го попита Левски.
- Се тая, - каза момчето, после отпи глътка от  бутилката, която държеше,  запали си цигара и поде - Намираш се в България, брато, най - тъпата държава, евър. - рече младежът и изпусна кълбо дим.
- Как така държава? - с недоумение попита Левски. - Кой сега е султан?
- Яко си мръднал, брат, честно! - сопна се младежа. - Няма султан, България се управлява от... Хм-м. Как беше бе?
- Главен министър - каза уверено момичето, после обаче и тя нещо се зачуди.
- Няма значение, - продължи младежът. - Управлява се от някой си там, който ние го избираме на всеки… ами… няколко години.
Изведнъж лицето на Дякона се озари:
- Искате да ми кажете, че българите сами избират кой да ги управлява, от своите собствени, от сънародниците си?
Момчето кимна с неохота.
Невиждана радост обзе сърцето на Апостола. Слънцето огряваше огромната каменна джунгла...

Левски вървеше по улиците и гледаше грамадните постройки, файтоните без коне, хилядите бързащи хора. „И всички са свободни!" - мислеше си той. Нещото, на което бе посветил живота си, бе факт. Чистата и свята република. Нямаше край неговата радост и той обикаляше ли обикаляше дивния град.  Спираше хората наред, в главата си имаше хиляди въпроси, но всички го подминаваха или му се извиняваха, че бързат и продължаваха нататък.
Апостолът се спря пред една сергия, върху която имаше десетки книги и вестници. Той взе един и се зачете. Разбираше с труд, но все пак достатъчно… "Това е ужасно", - помисли си той.  "Какви са тия страхотии, за които пишат тук." Сетне реши, че е от вестника и взе втори, после трети. Всичките бяха еднакви. Пълни с истории за убийства, корупция, за загинали по пътищата, за бедност. На заглавната страница на един от вестниците с големи черни букви бе изписано: "България - най-бедната страна в Европа!"…

„Ама как е възможно това?" - недоумяваше той. – „Та нали вече го няма султанът, а на негово място има наши, собствени управници?“
С мъка на сърцето Дяконът влезе в едно заведение и се озърна. В полумрака се виждаха тук-таме заети маси, но повечето бяха празни. По средата имаше голям тезгях, а зад него добре облечен младеж редеше бутилки на някакъв рафт.
-Добър ден. - поздрави младежът. - Какво ще желаете?
- Ами-и - неуверено проточи Левски.
- Имаме бира, немска, много е хубава. А това е истинско шотландско уиски, но то е скъпичко, да знаете.
- Не, не. Не пия. - Каза Апостола. - Чаша вода ми дайте!"
Младокът изгледа човека срещу себе си странно, с леко недоумение, сетне с бързи, тренирани движения извади една чаша, метна я във въздуха, после майсторски я хвана отново и сипа вода.
-Е, какво ви води насам, господине, още повече, че не пиете, а това е кръчма, така де, бар -поправи се младокът.
Дяконът не отговори. Той самия не знаеше какво търси тук, но сега на сърцето му тежеше друго. Мислеше си за вестниците, за всички ужасни неща, които пишеше вътре. Тайно се надяваше  да са пълно с измислици. "Е, все пак по-добре лоши журналисти, отколкото лоши управници. Въпреки, че често двете вървят ръка за ръка!" Апостолът се обърна към момчето и проговори:
-Как ти се струва животът тук, добре ли живееш, свободен ли си?
-Ама ти да не си някой журналист, - погледна го недоверчиво младежът. – Виж, аз не се оплаквам, нормално живея. Е, смените са малко тежки, ама не се оплаквам. Поне има какво да ям, някои хора тук нямат същия късмет.
Последните думи като че ли прободоха сърцето на Левски. Значи беше вярно, значи всички тези вестници казваха истината.
Двамата стояха в мълчание.
- Е, какво се омърлуши такъв. Дай да пием по едно, аз черпя! - наруши тишината момчето.
Дяконът отказа, благодари за водата и излезе обратно навън. Облаци се бяха надвесили и по всичко личеше, че скоро ще завали. Той поде обратно надолу по улицата, този път обаче помръкнал и умислен.
- Извинете господине, - чу той и после усети леко дръпване.Обърна се и видя, че срещу него стоеше дете на не повече от 7-8 годинки. Гледаше го с големи, умни сини очи.
-Извинете господине, аз май ви познавам от някъде... - каза детето. – Да, да! Много приличате на един чичко от учебниците по история! - възкликна умно то. - Какво важно нещо сте направили, че да бъдете там?
- Ами – исках много Българите да бъдат свободни… - неуверено каза Левски, но преди да успее да продължи, една жена издърпа детето и взе да му се кара:
- Къде ходиш ти, бе? Колко пъти съм ти казвала с непознати да не говориш! Тръгвай веднага!
- Ама мамо, този чичко е...
- Казах – веднага! - кресна майката и зашлеви детето зад врата. И преди Апостолът да успее да реагира, тя повлече детето към един от странните файтони, тикна го в него, сама се качи и файтонът отпраши, оставяйки облак задушлив пушек след себе си.
Изведнъж нещо привлече вниманието на Дякона. Недалеч напред, на жълтия калдъръм, се бяха събрали много хора, с табели с надписи и крещяха нещо. Заинтригуван, се заслуша. Хората викаха задружно заедно: "Оставка!", "Вървете си!"

 Като че ли обаче гласовете им заглъхваха масивната пустош на големия град.

 Срещу тях на улицата, като по нишка, един подир друг се търколиха четири-пет от файтоните без коне. Дяконът не бе виждал такива. Тези бяха особени, различни от останалите файтони по улицата. По- красиви някак, по- скъпо изглеждащи. Лицата на хората се отразяваше в кристално полираната боя. Тълпата крещеше подир тях, а те, глухи за хорските мъки, почти без шум се изнизаха по жълтия калдъръм.

Апостолът легна на леглото и затвори очи. От ума му не излизаха надписите от вестниците.
Не му бе мъчно за неговата саможертва. Той знаеше, че и сто живота да имаше, и стоте за България щеше да даде. Бе му мъчно за хората, отказващи да погледнат чудния свят около тях. Нима се бяха отрекли от тъй жадуваната свобода? А тя бе тук, пред тях, около тях, ръка да протегнеш само….
Постепенно сънят се прокрадна в съзнанието му.
А недалеч оттам, на оскъдната светлина на нощната лампа, две сини детски очи разлистваха страниците на учебника и яростно мечтаеха за свободата...

Kъщата на изгряващото слънце.

Kъщата на изгряващото слънце.

Kъщата на изгряващото слънце За разлика от едноименната песен, къщата на този разказ не е в Ню Орлиънс. Тя дори не е конкретна. В нея могат да се разпознаят много такива. Въпреки това, в главата ми, образът за нея е съвсем ясен - прихлупена, с неизмазани (или отдавна измазани) стени, на чиито тухли се оглеждат трудните и бедни години. Покрив, наполовина сломен под тежестта на времето, отдавна загубил величествения си блясък, опасан с изпочупени и мрачни керемиди. Два прозореца, надупчени, зад които пердетата, някога бели, съзерцават заобикалящия ги свят. Един двор, забравил щастието на пълнотата, стои пуст и празен. В дъното – прихлупена постройка, може би нявга за кокошките, а пък може би за прасета. Няколко пъна на навярно стари, извисявали се високо дървета - дали дъб, дали орех? Само изпопадалите камъни на оградата знаят. Но уви, те пазят тази и много други тайни. Колко ли истории са видели тези камъни? Колко любов и мъка, детска радост, може би и плач. Под сянката на този орех навярно някога е сядал да си почине тогава младият собственик - сега прегърбен старец. Оставен на произвола на съдбата, самотен като падналите камъни на своята ограда. Всяка сутрин похлупеният покрив поздравява слънцето, което е тъй близко, тук - от хълма. Наоколо няма други къщи, така че керемидите и небесното тяло общуват насаме. А нощем на гости идват Вечерницата и Луната. Тези грациозни дами. И безброй звезди. Дали някога, някой е лягал на поляната до пъновете и се е вглеждал в тия хиляди светлини на нощното небе? Какво ли си е мислил, за какво ли си е мечтал. Там, до похлупения покрив. Навярно е кипял живот през деня, шумотевица и тежка работа, но нощем... Ех, нощем, когато светът заспи, единствените събеседници са старите камъни, пъновете и хилядите звезди. Но какви събеседници само! И така ден след ден, нощ след нощ, неизменно на гости на пъновете, падналите камъни и малкото останал покрив идват на гости слънцето, сетне Луната и звездите. Гледат се, мълчат си. Пазят своите тайни от нас. Тук няма да ни попречи детски смях, или плач, викове на полудели от работа хора или шеги на изморени от дългия преход пътници. Не, тук ще чуем само песента с безшумни тонове на нашите приятели. Дълго ще ни гледат тия керемиди, а кой знае какво си мислят?! Пъновете ще ни предложат да седнем. Камъните на падналата ограда ще ни приветстват и изпратят. Те отдавна не са виждали посетители. А старецът? За него не берете грижа. Той няма да е дълго тук. В къщата на изгряващото слънце...