В памет на всички, които останаха на пътя.....
Конспирации. Убивани и убиващи. Свобода. Слово. Свобода на словото и слово на свободата. Класации. Репортери без граници. Наглост без ограничения.
... Хиляди.
Маса.
Народ …
Прокуратурата, в нейното
качество на стожер на законието, повдигна обвинение на беззаконика. Той бил
дрогиран, пиян, разпилян и отнел човешки живот. Нарушавайки правилници, закони
и правила, за движение по пътищата и поведение в обществото.
... какво там значи
някаква си личност?!
Естествено
веднага се намериха езици, които да нарекат случая конспирация.
Естествено
се намериха люде, които нарекоха убийството кощунство.
За никой не е
тайна, или поне за никой, който поне веднъж в живота си е участвал в движението
по пътищата, (няма значение в какво качество), всеки знае, че там, на
пътя,
се води война. Войната не се води само от пияни и дрогирани синчета на „големи“
бизнесмени и още по-големи депутати. Войната не се води само от карачи на скъпи
коли. Тя е посевместна. За всеки лъскав джип, минаващ на червено, има по трима шофьори на 30 –
годишни „баварци“, които изпреварват отдясно. Или в бус лентата. Няма значение.
Няма значение марката, почти няма значение и произходът. Упояващите вещества
имат значение, но колко трезвени „гъзари“ има по улиците всеки ден?!
Шофьори.
Пешеходци. Народ.
Войната
не започва от пътя. Тя се води на него. Статистики, стъкмистики и други мръсни
думички се опитват да изследват този феномен, органите на реда се опитват да го
предотвратят. Анализатори анализират, (та нали това им е работата), водещи задават въпроси.
Промяна в закона – минават два, три, пет месеца... Броят на жертвите не намалява. Акции. Данъци.
Акции. Глоби. Акции... Войната тече с пълна сила…
Войната, водена на пътя,
но възпитавана вкъщи…
Единият
убиец е син на прокурор. Другият – на общински съветник. Третият – лидер на
етническа политическа партия. Навярно ги свързва властта? А може би – усещането за
безнаказаност. Но това са само теории и конспирации.
Медии. Журналисти. Свобода.
Иронично
– ден преди престижната класация на „Журналисти без граници“, поставила България на още по-престижното
111-о
място по свобода на словото, почина един от „свободните“ ни журналисти. Толкова
свободен, че дори земният свят се оказа кафез за него. Преди него имаше други. Имената им
бързо отшумяват в забързаното ежедневие на българския медиен елит. Някои
бяха убити – след това изнасилени, (а може и в обратния ред – казва ли ти някой?), там край Дунава.
Други – в центъра на столицата – жестоко пребити с колове. И снимани. Това
обаче не е важно. Важно е колко яйца са боядисани средно в едно българско
домакинство. Или какво е казал премиерът. А свободата и словото, словото и
свободата са си добре. Добре на 111-та степен.
Морал.
Граници. Общество.
В
краткия курс по етика ни учат на някакви си 10-тина правила. В краткия
живот в България научаваш многократно повече. Правилниците са за балъците.
Законите – за неоправните. За всички други има чадър. Чадър от мама, чадър може-би от тате. Чадър
от политическа партия с етнически произход, или от съседна държава. Кой знае?
Може-би
да убиеш невръстно дете не е чак толкова укоримо престъпление?! Може-би. Кой знае? Навярно съдът?
Този
висш орган на космичната правда.
Престъпление. Възпитание. Наказание.
Престъплението
е извършено, фактът е налице. Един 22 годишен младеж, един 54 годишен репортер.
Последният вече го няма. Младежът – очакваме да видим. Навярно ще
лежи. Ще получи години, та все пак е убил човек! Колегите на починалия ще
раздуват, ще оказват натиск. Съдии ще размишляват, прокурори ще обвиняват. Ще
има протести, напрежение, оставки. Присъдата може-би (едва ли!) ще е адекватна,
но това няма да върне човека. А пък и какво значение има там някаква си
личност?!
За
този случай чухме. Отиде си не кой да е, ала за останалите десетки на ден не се говори.
Чуваме ги в една мрачна статистика, почти неволно вкарана между два репортажа
за правителството: „Загинали 50, ранени 200“. „Водачът се е движел с превишена скорост.“
„Водачът.“ И така всеки ден. Едни убиват, други биват убивани. Някои получават
наказание, но рядко, малко получават възпитание.
Сигурно
за деянието на този 22-годишен младеж е виновна учителката. Която и да е – по български, по
математика, а може-би тази по история?! Виновна е чалгата, рокът, барокът, филмите и
компютърните игри. Виновни са американците, руснаците, комунистите или Иван
Костов.
Със
сигурност не е виновно обществото. Не е виновна майката на това „дете“. Нито
пък баща му. Та какво общо имат те с поведението на своя син?.. Не е виновен и
шофьорът на стара марка кола, изпреварваща с бясна скорост от бус-лентата. Той
просто „бърза“.
Не
са виновни медиите, не са виновни и журналистите. Не е виновен открадналият
общински съветник или политическият лидер-убиец.
Никога.
За нищо….
Виновни
няма, но пък си отива човек – журналист, доктор, стругар, безработен... Отива си поради
прекомерно самочувствие на някой син, баща, майка или чичо, на някой депутат,
бизнесмен, на някой важен. А щом си някой на някой важен, е – тогава не се
притеснявай, тия правила не са за теб.
А
ако някога ти стане „напечено“ или притеснено? Ако някога си спомниш за
превишената скорост на километража, мигове преди сблъсъка? Ако някога ти стане
тежко, че макар и лидер на политическа партия, отне живота на един
невръстен, или като карач на 30 годишен автомобил причини верижна катастрофа!. Е, спокойно – те правилата са
загубеняците…
И
изобщо – гледай напред и „нидей са смя, маймуно мръсна“, то нали затова си
някой, какво като си убил?
Дете.
Човек.
... какво там
значи някаква си
личност?!
снимка: @historyhumour
