Свободата, демокрацията и дядо Петко между тях

10 ноември 2017г. 

 Дата, на която ще се навършат 28 години от падането на тоталитаризма, от „пълната победа на демокрацията“ у нас. На тази дата, ден след падането на Берлинската стена, в далечната 89‘г. Започва периодът, известен в Българската история като „Преходът“. 28 години по-късно този период все още не е приключил. Двадесет  и осма година демокрация. Но както винаги, всичко в България е перверзно различно...

Десет години след влизането на страната в Европейския съюз, дядо ми Петко продължава да вари ракия и да има външен кенеф. Живее в забравено от Бога и Меркел село, двайстина къщи, кръчма и поп без църква.

Дядо Петко не познава процесите на интеграция, смята, че Шенген е в Китай. Той е представител на старото, отминаващото поколение. Неговите години догарят, за него бъдещето, миналото, настоящето е на село, в това село. Но дядо Петко има и двама сина. Европейци. Учили, учени в София, в големия, модерния, европейския град. Тук няма реликви като дядо Петко. Големи трамваи, тролеи и всякакви други моторни животни кръстосват големия град. Тук никой не се познава, попове много, както и църкви.

Всеки ден, всеки от нас среща представителите на новото, среща синовете и дъщерите на хората, като дядо Петко. Те не приличат на стареца, не, те носят белега на новото. Водят ги европейци, по документи, карти, закони. Но си остават синовете и дъщерите на селския човек дядо Петко.

От другата страна са Големите хора, хората на реформите, хората на властта. Те също имат родители, като дядо Петко. Те също са израснали там някъде на село или може би на малката уличка в някой малък град.  Те обаче са от другата страна на телевизора и прожекторите светят тях.

28 години. На толкова става „Свободата“. Тя не е дете на хората като дядо Петко. Тя е дете на новите, на модерните, на тези които днес са бащи и майки на нацията. Те донесоха Европа в малката България.

И българинът тръгна да се учи, променя, започна да пораства, но порасна по самочувствие, купи си нова стара кола, тръгна по Гърция горд, но без паспорт. И почти така бързо както свикна да не се нарича славянин, така бързо свикна с „Европата“. 

Дълги години след победата, след гръмките обещания за свобода, българинът е вече свободен. Той носи Европа,но я носи в портфейла си, носи я по документи. А някъде там, дълбоко заровен в дребната му душица, продължава да живее дядо Петко...